която се представя на държавите като идеология за “възстановяване” на естественото многообразие на човека в света. Тя се предлага като програма за утвърждаване на своеобразните възможности за човешко осъществяване и е модел за търсене на човешкото достойнство чрез гражданските, политическите, икономическите, социалните и културните различия.
Правата на човека (и детето) утвърждават универсалната потребност на всеки от своя идентичност и универсализират хуманистичните подбуди към развитие на чувствителността на хората спрямо културната, социалната и индивидуалната идентичност на “другия”.
Член 2 от Конвенцията за правата на детето признава като естествена (нормална) привързаността на човека към своите начини на съществуване и открива перспективи пред неутолимото му желание да постига своята автентичност. Защото, автентичността е състояние на личността, резултат от способността й да бъде в съучастие с нещата, които я творят, заради които тя съществува, и които я карат да се чувства пълноцененна. Това е нейно постижение, лоно на щастливото й пребиваване в света на самопостигащите се човешки възможности. И същевременно - интимен отговор на търсещото своите основания съществуване, което се самооткрива едновременно като уникално, особено (с достойнството да принадлежим към общности) и универсално.
Признаването на правото да бъдеш различен е признаване на правото на съществуване и развитие.
“Различието” е синоним на “съществуващото”. Дори само заради това то изисква разбиране. За детето, както и за възрастния, светът се открива първоначално и става разбираем именно чрез своите различия. От възможностите на човека да види в тях проявления на универсалността зависи дали светът ще се разкрива за него като желано и разбираемо многообразие, или ще се затваря враждебно като неразбираемо различие. Дали опознаването му ще предизвиква увереност и сила, или ще изправя страха лице в лице с различността на другия.
“Разбирането” е онтологично зададено начало на разбирателството между хората. Разбирането на другия е способност, която тръгва от гносеологическите измерения на различието и в пределите на познанието за универсалното открива социалното значение на “разбирането” като разбирателство, съгласие, взаимно отстояване на човешките права.
Факт е, че гносеологическата и онтологическата същност на “разбирането” се разкрива най-трудно там, където познанието среща не просто незнание, а другия начин на познание, съществуване. Затова, въпреки че различието е естествена проява на съществуващото, то се нуждае от специална защита. Утвърждаването на многообразието винаги е защита на човешкия живот.
Обратното, най-лесният начин да се манипулира с правата на другите е превръщането на избрани различия в мярка за “ненормалност” - за отклонение от нормата на съществуване.
Всяка идентичност притежава универсалните знаци, чрез които става разбираема за другите и във всеки човек е заложена способността за разбиране на “различния”. Конвенцията за правата на детето утвърждава вярата, че обществата могат да се научат да разбират по-добре себе си, като се обърнат с разбиране към “различието”.
