Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост, защото както той обича литналата стрела, тъй му е драг и якият лък в десницата му.

“Най-важните средства за развиване на остро зрение са отнети на народа, а училището досега не е успяло да постигне повече от това, да изложи пред децата дадено учебно съдържание и да ги остави да “кълват” от него каквото могат и каквото искат, без да събуди кой знае колко техния интерес. ... На най-важното условие за получаване на знание за човека досега се е придавала най-малка тежест. Всички ние сме взели мерки за оценяване на хората тъкмо от тези училища. Там ние сме се научили да делим хората на добри и лоши и да различаваме едните от другите, но за съжаление сме приели това без да го проверим. Ние сме взели със себе си в живота този недостатък и през целия си живот само сме страдали от него. Предразсъдъците от детството ние използваме и като възрастни, като че ли са святи закони.”

“Нашият учител по зоология беше от Бога определен да бъде учител по зоология и нищо друго ...

... Никого не наричаше по име, а на всекиго бе дал по един прякор, взет от зоологията, и така се обръщаше към нас и ни извикваше, като че ли за него не съществуваше дневник, в който бяха вписани кръщелните ни имена ...

- Излез ти, Глигане, и ми изгрухти какво знаеш за ...

И Глигана ставаше от чина с подвита опашка, излизаше на дъската и започваше да грухти урока.

На друг пък ще каже:

- Аз на тебе, Орангутане, ще ти пиша единица; да ти порасне малко по-дълга опашката, та да можеш да си прикриваш с нея революционния задник.

Орангутана трепваше, започваше да мига с очи, почесваше се бързо зад ухото, изплезваше ни се и си сядаше на мястото.

Този начин на общуване на учителя с нас имаше тая полезна страна, че между другото ние научихме, че свинята грухти, че орангутанът има червен задник; че кравата се тели (“Едвам можа да отелиш една тройка!), че порът смърди и много други полезни неща.

Но това негово държане оказа и друго влияние върху нас. Всеки започна полека-лека, неусетно и постепенно да свиква с името, което му бе дадено, и не само с името, но и с особеностите на съответното животно. Отначало, разбира се, всеки се противеше, но след това свикваше; после се примиряваше и накрая се предаваше, докато навикът ставаше така силен, че се превръщаше във втора природа.

Така например Люба Слона, който в началото на учебната година беше живо и подвижно момче, започна полека-лека, неусетно, постепенно да придобива слонски маниери, да се движи тромаво, да мисли лениво и да мига добродушно с очи. Дори и кожата му започна да става нечувствителна, а носът му увисна като хобот. Йовица Орангутана също така започна да придобива някакви чудновати маниери, които дотогава нямаше. Непрекъснато се чешеше с ръка по гърба, мигаше с очи и се плезеше на другарите си. Дори започна, особено когато се биехме, да си служи вместо с ръце - с крака, да прескача с лекота чиновете, да скача през прозореца, да се преобръща на столовете, така че оставаше само да му сложим синджир около врата. За Средое Пора не беше необходимо да полага някакви особени усилия, за да се приспособи към особеностите на животното, чието име носеше, а Йова Магарето, който наистина още при постъпването си в училище имаше известни магарешки качества, извънредно много се школува в своята търпеливост. Не само цялата учителска колегия, но и целият клас го биеше, и докато в началото все пак до известна степен реагираше, по-късно напълно се помири със съдбата си и я понасяше с истински стоицизъм.

Това влияние на зоологическите имена върху нас беше всеобщо и всички ние волно или неволно се подчинявахме и приспособявахме към характеристиките, отговарящи на дадените ни имена.

Интересно е, че по-късно, когато навлязохме в живота, колкото и да се стараехме да изгладим и заличим това влияние, все пак запазихме нещо от тези особености и навици и всеки си потърси път и призвание в живота, които му отговаряха и в които би могъл да използва качествата, придобити в детските години ...”

“… в детството си ние се държим много повече познавателно отколкото волево. Тъкмо това поражда блаженството, характерно за първата четвърт от живота ни, поради което впоследствие то става за нас като изгубен рай.. В детските си години имаме малко контакти и ограничени потребности, тоест немногобройни стимули за волята: следователно по-голямата част от съществуването ни се отдава на познанието. Интелектът също като мозъка, достигащ естествената си големина още през седмата година, се развива рано, макар да не е съзрял, и неуморно търси храна в цял един свят на тъй новото още съществуване, където всичко, всичко го съблазнява с блясъка на новото. Това превръща детските ни години в безпределна поезия. Защото същността на поезията както на всяко изкуство се състои в улавянето на Платоновата идея, тоест на същностното й, затова присъщото на целия вид във всяко единично явление; така че всяко нещо се явява като представител на целия род и един случай обобщава хиляди. Макар по-късно да ни се струва, че в епизодите от детството си винаги сме се занимавали със съответния индивидуален предмет или процес, и то само доколкото е интригувал моментното ни желание, в действителност нещата стоят другояче. Истината е, че животът в цялата му значимост се изправя пред нас още тъй нов, свеж, без повторението да е притъпило впечатленията от него; че ние, потънали в детинските си занимавки, вътре в себе си и без да го осъзнаваме като ясно намерение, непрекъснато сме заети с това чрез отделните случки и процеси да опознаваме същината на самия живот, основните типове в неговите образи и прояви. Ние, както се изразява Спиноза, виждаме всички предмети и личности “от гледна точка на вечността”. Колкото сме по-млади, толкова повече всяко отделно представя целия вид. От година на година това намалява: така се получава голямата разлика между впечатлението, което оставят у нас нещата на младини и на старини. Ето защо опитът и познанствата от детството и юношеството впоследствие се превръщат в постоянни типажи и класове на цялото ни по-късно познание и опит, а същевременно и техни категории, към които свеждаме всичко, макара невинаги да го правим съзнателно. Следователно още в детските години се съгражда непоклатимият фундамент на нашия светоглед с цялата му повърхност или дълбочина; по-късно го доизграждаме и завършваме, ала не го изменяме по същество. Тъй че в резултат на този чисто обективен и чрез това – поетичен възглед, който е присъщ на детската възраст и се подкрепя от обстоятелството, че волята все още далеч не се проявява с цялата си енергичност, като деца ние се държим много повече чисто познавателно отколкото волево. … Тъкмо поради това детските години са тъй блажени, че споменът за тях винаги е облъхнат с копнеж. Докато ние с такава сериозност сме погълнати от първото интуитивно разбиране на нещата, възпитанието от своя страна се стреми да ни предаде известни понятия. Само че понятията не ни дават истински същностното: то ще рече основата и действителното съдържание на всичките ни познания, се постига по-скоро чре интуитивното схващане на света. То обаче може да бъде придобито единствено от нас самите, а не да ни бъде втълпено. …

...........................

- Да се свържеш с другите ли?

- Разбира се - каза лисицата. - За мене сега ти само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз не съм ти потребна. За тебе аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света. За тебе аз ще бъда единствена в света ... Животът ми е еднообразен ... Но ако ти ме опитомиш, животът ми ще стане като пронизан от слънце. Ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се пъхам под земята, шумът от твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя? Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за тебе. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно...

...........................

...........................

...........................

За да се опитаме да разграничим главното, трябва да забравим за миг различията, които, щом човек ги приеме, влекат след себе си цял коран от непоклатими истини и фанатизъм, който произтича от тях. Могат да се разпределят хората на – на хора отдясно и хора отляво, на гърбави и негърбави, на фашисти и демократи – и тези различия са неоспорими. Ала истината, вие знаете това, истината опростява света, а не създава хаос. Истината е езикът, чрез който всемирното се отделя от всичко останало. … Истината съвсем не е това, което се доказва, а онова, което опростява нещата.